Обещах да ти разкажа подробно за това преживяване, което е пряко свързано с борбата срещу страховете.

Всички имаме страхове.
Е, да, някои имат повече страхове, други по-малко. При някои са по-силно изразени, при други не толкова. Някои се опитват да се сприятелят със страховете си и да ги преборят, други бягат с всички сили от тях.

Какво се случва, когато бягаме? Страховете рано или късно ни застигат и тогава си казваме “Ето знаех си, че така ще стане”.
Какво се случваме, когато се сприятеляваме с тях?
Растем, развиваме се и в един момент си казваме “Е, че то е нямало от какво да ме е страх.”

Силно вявам в избора, които всеки един от нас има. Ако не можем да променим дадена ситуация, можем да променим нагласата си към нея.
Избираме да бягаме или да се борим. 

Моят най- голям страх – ГЛАСОФОБИЯ или простично казано ужасът от публична изява и презентиране. Любопитен факт е, че 75% от хората изпитват страх да говорят пред публика. Понякога помага да знаем, че има и други като нас 🙂

Този страх винаги ми е пречел до степен, в която се притеснявам да изразя мнение в група с повече от двама души в нея.

Не можех да рецитирам стихотворения в училище, не можех да си представя презентациите. В голяма част от предметите в университета, в който следвах, 40% от оценката беше взимане на участие в клас. Познайте колко пъти аз съм си вдигнала ръката, за да кажа нещо. Ами броят клони към нула. Това влияеше на оценката за годината, водеше до преговори с професорите и молене да се измисли нещо, за да си наваквам точките.

И така стигнах до въпроса “Искам ли цял жовот така да живея?” Отговорът беше лесен “Категорично не!” Искам да споделям мнение, искам да взимам активно участие в разрешаването на казуси, искам мнението ми да има значение.

Точно в това време, в което исках да започна да правя нещо, за да се сприятеля със страха си започна рекламата за кастинг за конкурса “Мис България в САЩ”. С абсолютно пренебрежение и безразличие погледнах обявата за кастинг. Докато приятелки не посадиха семенцето в съзнанието ми, че трябва да се запиша. Разбира се реагирах с насмешка.
Но някак си идеята останата в съзнанието ми и на въпроса “Но защо, аз никога не бих се явила на такъв конкурс?” отговорът беше “Това е перфектната възможност за изява пред много хора и опит за спряване със страха.”

Та … записах се.
И денят на конкурса дойде. С няколко дни обща подготовка преди това, много сериозна организация и професионализъм от страна на организаторите, бяхме готови да излезем на сцена.
Няма да забравя вътрешния ми диалог, които ми внясяше огромно спокойствие “Ти си тук, за да се бориш само и единствено със себе си и самият факт, че ще излезеш на тази сцена е крачка към победата”.
Чувствах се горда със себе си. И бях щастлива от подкрепата на всички близки.

И така започна Първи кръг: Общ танц хореография. Супер, няма да говоря, стъпките на танца са лесни, излизам, танцувам и всичко е наред.

Втори кръг: Дефиле по бански. Опитът на модел и модни шоута ми бяха плюс. Представих си, че съм на модно шоу и всичко мина по вода.

Трети кръг: Дефиле с вечерни рокли. Е, на мен ми се падна, не чак толкова вечерна рокля, за съжаление не си ги избирахме ние, за моя вкус беше малко ретро  и не се чувствах много добре в нея, но явно излизането от зоната на конфорт трябваше да е на макс. Приложих същата тактика като във втория кръг и всичко мина повече от добре.

След трите кръга, изпълнението на Нели Петкова, Борис Солтанийски и  шоуто на Краси Радков, обявиха и шестте финалистки като всяка от тях трябваше да отговори на въпрос на журито. В съзнанието ми минаваше мисълта “Късмет на момичетата, аз съм горда, че стигнах до тук” и леко си отдъхнах. Изключвах себе си от възможността да бъда една от тях докато не си чух името като едно от шестте … краката ми се подкосиха, причерня ми, и единствено мисълта как ще се изложа, ако припадна на сцената, ме спаси от истинско сгромолясване.
От този  момент до края на събитието съзнанието ми е черно петно. Добре, че има снимки. Адреналинът беше толкова висок в мен, че трябва да отговарям на въпрос и то на микрофон, че тялото ми просто следваше насоките, които получавахме, бях вцепенена.
Спомням си как сърцебиенето ми се увеличаваше все повече, когато микрофонът приближаваше към мен. Дойде и моят ред да отговарям…не си спомням нито въпроса, нито какво съм казала. Радвах, се че все още се държа на краката си като същевременно бях адски доволна от себе си.

И се държах до края!
И в момента, в който чух името си като победителка!
Това беше моята спечелена битка!
Битка, което водех срещу самата себе си.
И плаках, много плаках от щастие!
Благодарна съм на себе си, че избирам да се боря! Знам, че една битка не печели войната, но е стъпка по-близо до крайната цел.

Тази изява беше само началото. Последвана от поредица предизвикателства, изяви като водеща и интервюта по телевизията и радиото, които допринесоха за сприятеляването ми със страха.

Страхът все още е там, но разликата е, че аз вече не бягам от него, аз танцувам с него. 

Предизвиквам и теб! 🙂
Направи нещо, дори и малко, което да превърне бягството от страха ти в танц с него.