Моята история и как се роди AmalaJewelry
Здравей, Усмивке,
Благодаря ти, че те има <3
Аз съм Ива и споделям с теб моята история и как се роди AmalaJewelry 🙂
Когато бях на 16 цялото семейство заминахме за САЩ – както я наричат – страната на неограничените възможности. И то наистина е така, точно като във филмите – подредените къщи, чистите улици, спретнатите училища и усмихнатите хора.
Америка ми даде много.
Завърших индустриална психология в един от най-престижните университети в Чикаго – DePaul University.
Докато следвах за кратко време бях модел – пътувах, опознавах себе и заобикалящото ме. Получих титлата “Мис България в САЩ 2015” – и за това ще ти разкажа, но в друга тема 🙂
Веднага след завършването ми започнах прекрасна работа, на която натрупах управленски опит и прекарах почти 3 години на нея.
Дойде обаче един момент, в който имах нужда от промяна. Усещах как съм взела всичко, което може да ми даде работното място и исках нещо ново. Започнах да се замислям за нова работа и тогава ми дойде идеята “Е аз като ще си търся нова работа, защо да не се прибера в България и да видя там как са нещата”. Вярвах, че ще има с какво да съм полезна на България и имам знания и опит, които да приложа. В главата ми всичко беше наредено, пуснах си предизвестието на работа и започна търсенето на билет.
Търсех еднопосочен билет и колкото повече започвах да осъзнавам и приемам, че съм взела решението да си тръгна от Америка, толкова повече ме обземаше едно чувство на притеснение.
Напускам ръководната си позиция и прекъсвам кариерата си. Тръгвам си от семейството, от приятелите. Повечето хора какво ли не биха дали да са в чужбина с близките си (тези, които имат близки извън България знаят какво е чувството), а аз взимам съзнателното решение да ги оставя и да се прибера в България. Та аз в България след 10 години живот в САЩ почти нямам близки. Да, най-добрата ми приятелка и приятелят ми са там, и баба и дядо и леля, но аз реално нямам среда, нямам обкръжение, нямам социален кръг от хора, които се вълнуват от едни и същи неща… А аз съм общителна личност, обичам да съм сред хора. Започнах да се разколебавам. Е…не се отказах от заминаването, но докато замина имаше много съмнения в мен.
Какво направих, за да балансирам нещата? Вместо еднопосочен си взех двупосочен билет с престой в България 8 месеца. Приех го като една дъъълга “ваканция” – в кавички, защото не смятах 8 месеца да бездействам, и ако не ми хареса просто си тръгвам. На целия филм, който си бях режисирала в съзнанието имаше и хора, които добавяха още неприятни кадри като казваха “ти добре ли си, как ще се върнеш в България. Там е много зле. Ти си с американско гражданство, възможностите в Америка са пред теб. Вече не си чужденка.” и всякакви подобни.
И така дойде края на април 2016, датата на занимаването, взех си довиждане с родителите и приятелите, качих се на самолета и няма връщане назад.
И кацнах. И бях много щастлива. С приятеля ми съм, с най-добрата ми приятелка, с братовчедка, с леля. Обградена съм с любов. Те вече имаха планове какво ще правим няколко дни наред. Взели билети за мероприятия, театри и бяха планирани екскурзии. Дадох си две седмици почивка, след което започна търсенето на работа. В следващите две седмици бях поканена на 4 интервюта и от 4те ми предложиха работа. Което беше УАУ – аз наистина има какво да дам на компаниите в България. Започнах работа и след 2 месеца получих още по-добро предложение за работа. Разбира се веднага грабнах възможността. Позицията беше тясно свързана със специалността ми и мога да кажа, че това беше точно мечтаната работа. Започнах да трупам контакти с хора, започнах да участвам в различни организации, започнах да доброволствам по събития, вече имах среда. Дори не се качих на полета обратно за Чикаго. Останах в България!
Всичко вървеше повече от добре.
Докато не трябваше да се сблъскам с държавните институции и хора, които не избирам аз съзнателно да са в обкръжението ми. Америка и България нямат спогодба помежду си – образованието ми, стажът ми, опитът ми, здравните осигуровки , които съм имала там, държавата не признава нищо от тях. Тоест аз връщайки се в България имам опита на едно 16 годишно момиче. Данните ми в системите са остарели, в някои изобщо не фигурирам. Отне ми 6 месеца да си възстановя здравните осигуровки. Отне ми доста нерви и много срещи с намръщени, неприветливи хора, които са на дадена позиция уж да ти помагат, но те всъщност дори ти пречат. Тогава дойде моментът, в който излязох от розовия свят, който си създавах и осъзнах, че всъщност една много голяма част от хората в България са песимистични, чакат някой друг да направи нещо за тях, обвиняват друг за нерадостното им положение или те просто го виждат такова, каквото и хубаво да им се случва, оплакват се.
Капакът на всичко това беше, когато след 6 месеца страхотно развитите в компания на работното място дойде нов HR директор, който за нула време взе решението да поднови целия HR екип (в който всъщност бях аз + още 7 човека). И от днес за днес всички бяхме уволнени. … какво се случва, това са човешки съдби, с които не може (или поне в моя свят) толкова безкруполно да се случват нещата. Първо в екипа има хора със семейства, с деца … от утре какво правят те, какво се случва с децата. Второ всеки един човек в екипа дава мило и драго, влага усилия и най-важното с любов вършеше работата си и всичко това остава неоценено, смачкано и хвърлено в кошчето. Натъжи ме отношението, фактът че нищо не се изговори и че хората си тръгнаха неоценени, с чувство, че са били използвани.
Тук дойде моментът, в който трябваше да реша.
- Връщам се в Америка? Не, има безкрай други възможности, това беше урок. Благодарна съм, че съм устроена да виждам позитивното и поуката във всичко, което се случва. Не исках да бягам.
- Ок, приемам нещата такива каквито са. Намирам си друга работа… Но и това не звучеше като опция, не може просто да бездействаш и да се примиряваш.
3. Правя нещо по въпроса. Този опит ме накара да разбера, че аз всъщност не искам да работя за някой друг, не искам да си търся нова работа. Не искам да сбъдвам нечии други мечти. Започнах да мисля кое на мен ми помага за виждам позитивната страна на нещата и как да го предам на другите хора. Едното нещо е нагласата ми, правя съзнателен избор да изтрия думата грешка от главата си и да приема ситуацията като опит, урок и предизвикателство. Другото нещо, което ми помага е вяра в силата на природата и естествените камъни.
Обожавам естествените камъни, защото те излъчват вибрации, които имат лечебен ефект върху аурата и тялото ни. Помагат ни да намерим и запазим своя емоционален баланс и вътрешно щастие.
И така съвсем естествено се роди AmalaJewelry. Съчетава естествените камъни, тяхната сила, и позитивизма ми, които искат да предам на хората. Вярвам, че всеки може да бъде щастлив и да се усмихва. Ние привличаме в живота, това което сме. Всяка ситуация има две страни, ние избираме, дали да видим позитивното – урока и възможността или негативното – страданието и съжалението.
Обичам да виждам усмихнати и уверени хора, които с лекота преминават през предизвикателствата на живота. Вярвам, че всеки може да го постигне, стига да си позволи.
Успехът и щастието не са въпрос на околна среда, а въпрос на лична мотивация и избор.
Успехът е умът и сърцето!
Благодаря ти, че прочете историята ми!
Прегръщам те,
Ива